Shooting an Elephant Essay

Най-интересни ми бяха автобиографичните текстове на Оруел. Не казвам есета, защото мисля, че точно те не са такива (без да разбирам много) – за Бирма („Обесването“ и „Да застреляш слон“), за интерната на автора като дете. За тоталитаризма и хубаво есе да напише, най-значими си остават романите му по темата.

Няколко от есетата не ме интересуваха особено. На други „спорих“ с Оруел. По едно време почти да си кажа – не е бил социалист, а направо комунист. Но за социалистите от онова време и онези стр Най-интересни ми бяха автобиографичните текстове на Оруел. Не казвам есета, защото мисля, че точно те не са такива (без да разбирам много) – за Бирма („Обесването“ и „Да застреляш слон“), за интерната на автора като дете. За тоталитаризма и хубаво есе да напише, най-значими си остават романите му по темата.

Няколко от есетата не ме интересуваха особено. На други „спорих“ с Оруел. По едно време почти да си кажа – не е бил социалист, а направо комунист. Но за социалистите от онова време и онези страни е било добре, че е можело отстрани да видят „примера“ от ССС� (не знам как са разбирали или подозирали за ексцесиите там) и трезво да преосмислят идеи като революция, власт на пролетариата и т.н. � азбира се това е било възможно за мислещите, не за всички.

Тук – на „мислещи“ правя преход към най-впечатлилия ме разказ – за интерната и детето Джордж. Точно заради невъзможността на малкото дете да мисли чак толкова самостоятелно и аналитично до някое време, а просто да попива като гъба. И какво му остава на едно дете в интернат (не зная каква е разликата с пансион, но не искам и да знам – толкова са ми противни тези институции) – да позволява да му набиват Бог, Бог, Бог, вина, вина, вина, грях, грях; и – богатство, престиж, фризури, атлетичност, надпревара…
Необходим е наистина капацитет на порасналото дете, за да се отърси от тези неща, да преосмисли набиваното денонощно, да замени наливаното със собствено. Тези спомени на Оруел няма да забравя (макар че четох и книгата му за бедняците и бездомниците в Лондон и Париж) – знаех за отпращани от дома деца на 13-14 г., но на 8 години в пансион?!

„За едно обаче съм категоричен и то е, че интернатите са по-лоши от дневните училища. Детето е по-спокойно, ако е близо до убежището народната си стряха. Според мен характерните грешки на английската висша и средна класа може би отчасти се дължат на практиката – доскоро повсеместна – децата да се изпращат далеч от дома едва десет, осем или дори седемгодишни.“

Да, съществена част от системата може би до Втората световна война. Моето мнение за „трудностите“ е от непопулярните (за разлика от по-често срещаното, че трудностите създавали човека – да, но как…). Но и Оруел признава след години и за двата пансиона от детството си – чуждо, самотно, страховито. Това ли е по-лошо или редовният бой с камшици и бастуни… Все пак може би третото – вменяването на вина. Непоносимо! Наистина какъв капацитет трябва да има порасналият човек, за да се справи после с това (трябвали му 20 години)…

„– Не осъзнавате ли какво великолепно творение е вашето тяло? – мрачно ни запита той. – Обсъждате помежду си автомобили – ролс-ройси, даймлери и прочие. Не разбирате ли, че никаква марка лека кола не може да се сравнява с вашето тяло? А вие най-смело го съсипване – за цял живот!“

(Директорът на пансиона говори за мастурбирането, след като е нанесъл съответното телесно наказание на момчетата.)

В есето за Ганди ми беше важно да видя разграничени „неземния или хуманистичния“ (идеал), размисли за пацифизма. Изобщо за втори път виждам не-идеализиране на Ганди (преди от Салман � ушди), но пък с финал на Оруел по достойнство – винаги съм ценяла личности, които имат аргументирани критики към нещо/някого, но са способни да изтъкнат и предимствата, ценното в съответната личност/идея.

Съгласна още:
„На международно ниво спортът откровено имитира войната. Само че тук важно е не поведението на играчите, а отношението на зрителите, тъй като зад него се крие отношението на народите които изпадат в бяс заради тези абсурдни състезания и сериозно вярват – поне за кратко, – че бягането, скачането и ритането на топла са мерило за достойнствата на една нация.“

В кои есета „спорих“ с Оруел (сякаш има някакво значение) – на някои места за войната в Испания, или „Единствено революция може да спаси Англия…“, или в есето за книжарницата – не понасям ирония и клюки за клиенти, макар и да звучат хумористично и основателно подобни истории; не смятам, че е редно да се гледа надменно и да се правят описания какви клиенти/групи клиенти имало, в който и да е бизнес…

Други есета бяха за непознати за мен местни аспекти и ги минах набързо. И разбирам за себе си – явно ме интересува „чистото“ четене, не толкова писателската професия, книжарниците, рецензентите, дори глобалните литературни проблеми не ме вълнуват толкова (изненадващо) поне в момента, затова и някои от есетата за литературата също не ми бяха „тръпка“ както реалните преживявания на малкия, младия и възрастния Джордж.

Но като цяло проблемът с есетата може да е този – около 40-те може да са били оригинални и необходими. Но сега едва ли не всеки пише есета и истории, те са достъпни по много начини, все повече книги се издават с такива истории (за съжаление и с тип „фейсбук статуси“). И затова като форма и теми някои неща не ме впечатлиха. Немалко от тях наистина са актуални, както изобщо се говори за Оруел (че бил пророк и винаги актуален), но други са остарели, или пък ми е втръснало да се дъвчат в ежедневието. Сигурна съм, че много читатели ще харесат повече сборника „Да застреляш слон“. Заради разказите от колониалното време аз искам да прочета и „Бирмански дни“. ...more

How to cite this essay: